Острец

Името си носи от възвишението, което се издига над самото селище – връх Острец (или Седлото, заради формата на върха). По време на робството е било известно като Тахтакьой – „Дъскарско село“, защото тук е бил център за дървообработка. Острец като населено място съществува още преди падането от Турско робство. Името на Острец съществува в официални турски докуметни от 1430 г. под името Острич.

Малко за миналото на Острец. Острец, днес квартал на град Априлци, съществува като населено място още в Античността. Тогава траките издигнали върху възвишението Острец крепост, в която при нужда се укривали и която пазела пътя през Русалийския проход.

През лятото на 1953 г. Атанас Милчев (по-късно става професор във СУ „Св. Кл. Охридски“) със студенти от севлиевско-габровския край са направили разкопки на крепостта, която остречени наричат „Калето“, на връх Острец. Били разкрити основите на крепостта (суха каменна зидария с дебелина 2-3 м., хромел, керамика, въоръжение и т.н.). Откритите неща се съхраняват в музейната сбирка иа село Кръвеник, Севлиевско. Крепостта бе датирана от Атанас Милчев от IV в. преди Новата ера.

По-късно, въз основа на откритата керамика, Мечислав Домарадски предатира крепостта от II-I в. преди Новата ера.

Без значение кога е строена крепостта, и в двата случая, тя е тракийска. Иван Христов от Националния исторически музей е категоричен: „Тракийските укрепления в Предбалкана са били обитавани или използвани през целия доримски период… като резиденции на местни владетели или целогодишни убежища на местното тракийско население. Примери в това отношение могат да бъдат дадени с крепостта на връх Острец (Априлци) и крепостта до село Калейца, Троянско“. Намерената част от каменна преса за получаване на вино в подножието на крепостта в местността „Печканица“ говори недвусмислено, че по склоновете на върха траките са отглеждали лозя и са правили вино. През 70-те години на XX в. краеведът Пею Дулев от село Дебнево я прибира в местния музей.

Според легендите „Калето“ на връх Острец продължило да съществува преди и след падането на България под Турско робство. Говори се, че при нужда, хората укривали там добитъка, имуществото си, криели се и те, особено при кърджалийските нападения. В подземията на крепостта, от „Калето“ до „Соколов връх“, имало черква и воденица. Наличието на изворче на седловината на връх Острец поражда всякакви фантазии у населението и у иманярите, които копаят и разместват културни пластове.

Че по южните и западните склонове на връх Острец (в подножието на „Калето”) винаги са живели хора, говори и фактът, че допреди 100-150 години там се орало и сяло. Хората сеели просо над „Барболската стена“, под самите крепостните стени, чак до средата на XIX век. Невероятно, но факт! А най-долу, по склоновете на Острец, теренът е така заравнен от вековната обработка, че прилича на обработени полски хълмове – това най-добре се вижда по „Боглонта“, „Барболите“, „Цонювци“ и „Гечовци“(местности в Острец). 

След като римляните завладели Балканите и особено след като завладели отвъд-Дунавските земи(Дакия), значението на Русалийския проход и на крепостите, които го охранявали, добили още по-голямо значение. През Русалийския проход минавал важният път от Дакия през Дунава по мост при Никопол, Сторгозия (Плевен), Мелта (Ловеч), крепостта при Градница, Граднишки боаз, покрай връх Острец през билото на Балкана, където пък била построена преградна стена – крепост (тухленно-хоросанена) за Филипополис (Пловдив). При Граднишката крепост горният път се събирал с пътя идващ от Марцианополис (при Разград) и Никополис ад Иструм(Русе), вървящ по долината на река Росица до събирането ѝ с река Видима, с пътя идващ от Мелта (Ловеч). За голямото значение на пътя, минаващ през Русалийския проход, говори и фактът, че той е бил калдаръмен с големи плочести камъни. Следи от този калдаръм са запазени и до днес при „Козята стена“ и „Светата вода” в местността „Тъжа“. Пътят, който минавал под крепостта на връх Острец, и до днес съществува и се ползва, известен на хората като „Стария път“, а пътят, превалящ билото на Балкана, е известен като „Робовия път“ (пътека), защото по него в римско време прекарвали роби от Дакия (Влашко) за Рим.

Крепостта на връх Острец и тази на билото на Балкана, освен за охрана на пътя, служат и за предаване на съобщения чрез палене на огън. Визуално крепостта на връх Острец се свързва с тази над село Дамяново, Севлиевско и с тази на Балкана (преградната стена и Русалиите – най високата част на Билото на Балкана). Последната е била доста добре запазена докъм 70-те години  на XX в., когато е била напълно разрушена във връзка с разширяването на пътя. Според Васил Миков, воден по нашия край от тогавашния студент Кую Куев, преградната стена е „чисто римска направа“. Тя била изградена от големи, четвъртити римски тухли с пълнеж от ломен камък и хоросан. Останките при разширението на пътя с голям зор били избутани надолу по наклона и улея към „Дядовия Петров трап“. Столетия нашенци си къртели тухли, от които си правели кюмбета (тухлени печки и джамали). Съдбата на крепостите по Русалийския проход е една и съща. През III в. преди Новата ера келтите ги превземат и разрушават, но това не е техният край, защото със същата цел те били възстановени през IV-V в. от Новата ера.

От „Тъжа“ римският път, а вероятно и тракийският, се дели на 2 посоки: югоизточна – покрай река Тъжа за Голямото село(днес село Тъжа), и югозападна – покрай „Козя стена“ и „Светата вода“ за Калофер и Пловдив. Разделянето на пътя става в местността „Тъжа“ при „Манастирището“, под хижа „Тъжа“, където през 60-те години на XX в. при направата на мандра са били разкрити основите и руините на голяма сграда, вероятно от римската епоха, защото тухлите и хоросанът са същите, както и при преградната стена-крепост на билото.

Краткият вариант на пътя през „Русалийския проход“ е този през „Русалийските гробища“ но от там се е минавало само лятно време, докато покрай „Козята стена“ се е вървяло и при лошо време, защото той е на нивото на гората.

Преградната стена-крепост на билото на Балкана(няколко десетки метра преди местността „Табите“) е била възстановена няколко пъти според Васил Миков – личало по градежа. Вероятно това са правили римляни и византийци, а сигурно и българските владетели, когато Стара планина е била граница. Тя престанала да играе роля в Османската епоха и била подложена на разрушаване от природата и повече от хората, както вече се казва по-горе.

Григор Банев