Априлци се намира в слънчева котловина на Стара планина

Дървообработващи занаяти

В миналото дървообработването е било силно развито в град Априлци. Най-старият занаят свързан с обработването на дървото е горянският. Горянството е груба обработка на дървения материал изрязван на стружните (гатерите) на талпи (дебели дъски) и педаври (тънки дъски). В Новоселската котловина е имало доста стружни, на които са добивани дъски. Не случайно първото име на Ново село през турско робство е била Тахтаджикьой (Дъскарско село).

Майсторите са правели греди, други наплати, картове, хомоти, лопати, крини, кобилици, оси за каруци и др. ,а по-опитните майстори от дъските са изработвали сандъци, шкафчета, ракли, маси. Изделията опушвали и обгаряли, срещу загниване на дървото, след което с помощта на железен пергел, нож или длето ги украсявали с геометрични фигури (черти, точки, кръгчета, зигзаги) или дълбаели птици и животни, цветя и клонки.

И всичкият този дървен материал и покъщнина от дърво се е приготвял с една единствена цел - да се откара в полето и да се замени за царевица и пшеница.

Копаничарството наред с горянството е един от най-старите занаяти свързани с обработката на дървото. Копаничарите работели предимно за да задоволят собствените си нужди от груби, но здрави и функционални съдове. Този занаят не изисквал специална подготовка или продължително обучение и сложен инструментариум. Той е свързан непосредствено с благоприятните, предимно планински условия, където местните гори изобилстват от разновиден дървен материал. Най-често използваните дървесни видове предпочитани от копаничарите са орехът, ясенът, яворът, крушата, ябълката и сливата. Копаничарите-делачи използвали само няколко твърде примитивни ръчни инструменти: обикновен прав нож или кустура (сгъваем нож с пета), изнемало, пергел, евентуално длето и тесла. С тяхна помощ правели множество предмети за лична и домашна употреба: лъжици, геги, кутели (големи чаши с дръжка за вода и мляко), солнички, копанки и др. Някои от тях украсявали с релефна резба, понякога и със скулптирани триизмерни фигури на животни и птици.

Стругарството е свързано с използването на водната сила. В края на XVIII и началото на XIX век по планинските реки в района на днешния град Априлци се строят множество стружни и водни стругове. Те представляват сложни механични устройства, които използват силата на течащата вода. Масивно водно колело привежда в движение изцяло дървената конструкция на струга, на който се струговат сравнително големи предмети - чутури, софри, гаванки, главини за колела и др.

Типичен и известен за балканския край е бъчварският и бъднарският занаят. Цялостният процес за изработването на бъчви или бурета изисква предварително подготвени сухи дъбови, черничеви или акациеви дъски. Първо те трябва да се уеднаквят по дължина, да се изрежат и с помощта на специален шаблон (чап, кука) да се пригаждат една към друга. По този начин се определя желаната вместимост на съда. Така пригодени всички дъски се прикрепят наредени в специален калъп, обхващат се с телено въже по външния обиколен перваз на бурето и се опалват с огън. С помощта на бъчварската стяга се свива въжето до нужното прикривяване (извиване) на дъските във формата на дъги, по които бъчварят веднага нахлузва обръчи. До началото на миналия век обрьчите са правени от цепени лескови пръти, а след това са заменени с железни. Правели миниатюрни буренца за ракия (павури), с вместимост до 1 литър, които балканджиите носели в пояса си.

Павур за пояс

Овчарска (пастирска) дърворезба Една от творческите прояви в областта на традиционното народно приложно изкуство е овчарската дърворезба. Тя е непосредствено свързана с всекидневния бит и с материалната дейност на нейните творци – планинските пастири. Използвали предимно твърдо дърво (бук, орех, клен, явор) и с помощта на ножа и длетото дялали предмети за лична употреба: лъжици, геги, свирки, копанки, кобилици и др. Украсявали ги чрез обгаряне, писане (с въглен или други багрила) и по-рядко с дълбока триизмерна резба.

Църковна дърворезба - Овчарската дърворезба е в основата на множество традиционни форми и орнаменти, които се развиват в сложни художествени композиции на тавани и църковни иконостаси, владишки тронове и др. В църковната дърворезба постепенно се формират и утвърждават, особено по време на българското Възраждане значителни резбарски школи. При Дебърската и Банската стилна резба растителните орнаменти умело се комбинират със стилизирани човешки и животински фигури, а мотиви на цветя, плодове, житен клас и птици умело творят майсторите от Самоковската и Тревненската школи. Ярки представители на последната са новоселските марангози. Известни са имената на Колю Матеев роден през 1785 г., неговия син Йонко Колев (вече приел фамилното име Марангозов) и внука Никола Й. Марангозов (1835 – 1905). По време на Новоселското въстание Йонко Марангозов и синът му Никола изработили "артилерията" на въстаниците – две черешови топчета. Въпреки че дулата им били стегнати с железни обръчи, след няколко изстрела те се пукнали. Наред с това техните длета са изрязали такива шедьоври на народното приложно изкуство като иконостасите в църквата на Троянския и Батошевския манастир, иконостаса на църквата "Св. Илия" в гр. Севлиево и на църквата "Св. Николай" в село Гумощник, Троянско. Царските двери в църквата "Св. Николай" в с. Гумощник изработени от Никола  Марангозов

Пирографията или „рисуването с огън” е използвано за украсяване на дървени предмети чрез обгаряне още от горяните и овчарите. Чрез нажижени на огъня ножове и шишове те нанасяли прави и криви линии, кръгчета, клонки и растения върху дървените изделия. Така се украсявали лули, кобилици, лъжици, геги и др. Нов начин на украса на дървото е пирографирането с бензинов апарат, заменен по-късно (1921 г.) с електрически. Първоначално рисунъкът бил черно-бял, а после изображенията се оцветявали с различни цветни бои. Мотивите използвани при пирографирането на бъклици, тарелки, солници, мускали и други най-често са взаимствани от украсата на народните тъкани, везби и облекла.

Коларо-железарството е един от старите занаяти в град Априлци. Арабаджиите (коларите) правят коли и каруци, нужни за всяка балканджийска къща. А железарите приготвят осите за колите. Обикновено те работят заедно — едните приготвят дървените части, а другите — металните.

Коларо-железарският занаят възниква през двадесетте години на миналия век след обединяването на двата отделни занаята – коларския и ковашкия. Колата е най-старото превозно средство за превоз на товари и хора, а в миналото и по време на война. До 80-те години на 19 век колата се прави изцяло от дърво — дъб, бряст или орех за главините и спиците, бряст и осен за наплатите и осите, бук за сандъците. След това проникват железните оси и железните обръчи, наричани най-често шини. Такива коли, пригодени да се теглят от коне, се наричат каруци (талиги). Голямо било вниманието към каруците — при направата им се изисквало да бъдат не само здрави, но и красиви. Защото, освен че служели във всекидневната земеделска работа, те били и мерило за имотността и усета за красота на стопанина. С каруците семействата ходели по сватби, сборове и празненства, с тях се пренасял моминският чеиз, с тях при нужда стопаните предприемали и по-далечни пътувания.


Априлци.net